RSS Feed

Не знаем толкова, колкото ни се иска

   Не беше нужно да паля осветлението, за да знам, че тя беше там. Стоеше присвита на пода до леглото…в сенките.  Дишаше съвсем леко, а сърцето й пърхаше като пеперуда.

Доближих се – тя не реагира. Докоснах я…почти…

Тя не плачеше..Сякаш вече нямаше нищо в себе си. Беше съвършено празна – няма чувства, няма мисли, няма болка.

А защо ме гледаше, щом не ме виждаше? Защо ме слушаше, ако не ме чуваше?

Сега духът й го нямаше. Сега нито слушаше, нито гледаше. Очите й бяха стъклени. Кожата порцеланова. Изкуствена. И все пак дишаше, сърцето й все пак пърхаше. Бе останала машината. Човекът, който я управляваше, я бе напуснал…

Внезапно зениците й се разшириха. Почервеняха. Погледът й стана див. Пребледня, сякаш някой изсмука кръвта от вените й. Появиха се тъмни кръгове под очите й. По лицето й се разля отвратителна зловеща усмивка. Той се бе върнал. Машината се изправи. Движенията бяха некоординирани, неадекватни. Последна се вдигна главата. Погледна ме.

– Отново си тук.

– Аз не съм си тръгвал!

– Ха… Докога ще се надяваш? Тя вече се предаде. Ти не можеш да се бориш за нея.

– Не се е предала щом все още ти се налага да напускаш тялото й.

– Ти я задържаш…нали знаеш. По някаква причина тя усеща присъствието ти. Вярва в съществуването ти. Връща се , за да провери дали си тук. Когато осъзнае, че всъщност те няма, решава, че това е противна игра на съзнанието й. Тогава е слаба, тогава е уязвима. Тогава идвам аз!

– Остави я!

– Защо? За да живее в илюзия, в измислица? Не е достатъчно силна, за да продължи напред. Живота й приключи с твоя.

– Но аз съм тук…

– Духом! Тя също ще остане само присъствие скоро.

– Мога да й помогна да го преодолее.

– Ще й помогнеш повече, ако се разкараш. Спри да й напомняш за себе си. Побъркваш я!

– О, а ти и помагаш, обсебвайки я? Като я съсипваш? Тя не те иска! Не те обича! Остави я!

– Ха-ха, – изсмя се зловещо. Мразех това изражение, това превъплъщение на злото, на лудостта. – Да, прав си. Тя обича теб. Теб винаги те е носила в сърцето си…Но мен ме носи в цялото си същество. Иначе нямаше да ме повика, да го пожелае…

– Не вярвам! Било е момент на слабост!

– Не… беше изригване на сила. Беше победа. Триумф.

– Защо изпиваш живота й?

– Напротив – сливам го с моя. Аз й правя услуга, подарък. Дарявам я с мощ…

– Тя вече не съществува!

– И това те измъчва.

– За това ли я използваш? Не я намесвай!

– Ще е твърде лесно. Само го правя по-интригуващо. Иначе ще загубим забавлението. Няма да пропусна играта – тя осмисля живеенето.

Демонът се впи в очите ми. Не бе свалил усмивката си нито за секунда. Това го забавляваше. Изведнъж гръбнакът на машината се изви. Мускулите по оголеното тяло издаваха адската болка. Чух изпукване – счупена кост. След това писък – от удоволствие.

– Тя рано или късно ще се предаде на желанието си. Ще осъзнае, че иска мен. Че злото не е онова, за което всички го мислят – то е блаженство. Онова, за което всеки истински купнее.

– …това няма да е любов.

– Нищо не знаеш за чувствата. Те не са еднакви за всички. Не са нещо универсално..оковани от границите на определенията… Кажи, нима от любовта не се усещаш като на седмото небе от щастие? И нима не е точно тя чувството, което те дарява с неземни болка и страдание?…

Advertisements

Follow my blog with Bloglovin

Дали е твърде късно?

“Илюзия. Горещината обездвижва тялото ми. Пясъкът – гори по кожата и прогаря през дрехите ми. Накъдето и да гледам, виждам само пустош. Слънцето е пламък. Няма полъх. Мъртвило.

…И въпреки смъртоносното усещане, изгледът е изящен. Всяка песъчинка е въвлечена в цялостта на покривката, допълвайки крайната картина. Всяка частица има точно определено място. Красота – това е думата, обличаща този образ…убийствена красота.

Не мърдам…не мога. Лежа тук от часове. Не съм поемал нито капка вода от близо седмица. Ще ми се съзнанието ми да имаше достатъчно сили, за да ме изъже. Да ме измами с някой мираж. Така бих задоволил поне разума си. Не ме интересува оцеляването на тялото ми – вече се предадох. Не мога да се боря и за двама ни. Сега искам да спася духа си. Той е този, който още ме държи, който мисли…той е АЗ. Аз вече не съм плът – аз съм временно присъствие. Видимото доказателство за моето съществуване е тялото ми. То беше физическата проява на идеята за мен – духът. Повече не ми е нужно. Не ме задържа. Нямам потребност да остана тук с него. Може би духът се е променил. Нужен е нов предмет за моето въплъщение.

Вече няма връзка между мен и това, в което съм заключен…”

В пустинята остана да лежи трупът на млад мъж…безжизнен.

Да обичаш = да рискуваш!

Изведнъж чувам звънец. Кой и защо идва? Ясно казах на всички да не ме търсят. Може би ако просто остана тихо… – не – отново звъни. И отново, и отново. Явно знае, че съм тук. Избърсвам очите си и се измъквам от идилията си. Вървя през тъмния студен коридор, а онзи, от другия край на вратата, става все по-нервен. Стигам и поглеждам през шпионката. Затаявам дъх. Той е. Защо е тук? Защо сега? Не,не мога. Не бих могла да се изправя пред него сега. Нови сълзи напират. Спира да звъни. Чувам гласа му:

–          Зная, че си там.

Зная, че знаеш! Ти винаги знаеш. Знаеш и какво ми причиняваш, но пак го правиш, нали?…

Отварям и се отдръпвам. Не искам да го поглеждам. Тръгвам обратно към стаята с аромат на ванилия. Чувам стъпките му – звук, естествен за мен, звук, с който съм свикнала. Влизам и отивам до прозореза. Не зная какво да кажа, нито какво да направя. Той би трябвало да знае – нали той е дошъл! Едва се здържам да не заридая от объркване… Той се приближава зад мен и ме прегръща, нежно. Обляга глава на рамото ми. Ужасно е колко много ми харесва това. Продължава да мълчи – познава ме, знае, че няма да издържа. Обръщам се е се втренчвам в него:

–          Как си го представяш?! Нима не ти пука? Нима си готов да рискуваш това, което имаме?

Мълчание.

–          Отговори ми, Ерик! Отговори ми готов ли си да ме загубиш?

–          Ами ако не те загубя? Ако това, което сме имали до сега е било хубаво, представи си колко по-хубаво би могло да бъде! Нима ти не можеш да си го представиш – точно ти?!

Как може да звучи толкова умолително – сякаш му отнемам нещо. Не мога да обеля нито дума. Отварям прозореца, защото започвам да се задушавам от аромата и топлината. Нахлулият студен полъх ме удря като шамар през лицето и ми помага да се върна в реалността…

–          Да, представих си го… – поемам нова глъдка въздух, забила поглед в краката си. – Представих си го! И знаеш ли какво още си представих – че не успяваме. Че се загубваме. Какво ще стане, ако не успеем да се задържим?…

Той улови търкулналата се по бузата ми сълза, повдигна главата ми и погледна в очите ми, дълбоко в мен. После хвана ръката ми и я подаде през отворения прозорец.

–          Спомни си! – каза ми.

Аз разперих ръка. В нея попадна снежинка и в същия миг се стопи. След нея паднаха други две, постояха секунда по-дълго от първата и също се загубиха.

–          Никога не успяваш, но продължаваш да опитваш, нали? – целувката му превърна думите в шепот…

Да обочаш = да рискуваш!

И до вчера беше така. До онзи омразен и съдбоносен момент… Ние израстнахме един до друг, знаем си дори и кътните зъби. Той познаваше първото ми гадже и аз неговото. Дори му помогнах да си хване следващото, а той пък ми помагаше да се отърва от досадните си ухажори от клуба по физика в училище. Никога не сме си и помисляли, че ние двамата можем да сме двойка. Обсъдихме го само веднъж и стигнахме до извода, че би било като да видиш брат и сестра да се съберат – просто немислимо. Защо, тогава, бе променил мнението си? Какво му е станало…да не би да е превъртял напълно?… Вярно, първата година в колежа си е тежка, но чак пък толкова…

Снегът продължава да се сипе. Затварям очи и се заравям още по-дълбоко в мекото, ухаещо на сладка ванилия одеало. Сигурно е поело мириса от ароматните свещи. Стискам очите си и си представям, че снегът е топъл и съм потънала в него, че мога да го усетя…Нова мисъл нахлува в съзнанието ми – ами ако и аз го обичам?… Ако и аз го обичам истински? – Определено имам нужда от него. Когато сме заедно съм спокойна – познаваме се, имаме си пълно доверие. Винаги, когато нещо му се случи, аз го преживявам заедно с него…Ами ако съм бъркала чувствата, които съм изпитвала, ако обичта ми не е сестринска, а…, а онази другата…Нима не би било вълшебно, ако можехме да сме заедно? Мога да си го представя. Сега, приела тази възможност, мога да мисля по неговия начин. Наистина е приказно – образът на двама ни, на пръв поглед както до сега, но в същото време толкова различно, толкова коренно различно. Погледите ни се срещат и емоциите изригват, бликват…Бликват и сълзите ми. Колко истински хубаво би било…само ако можеше…

Но не може – не мога да го допусна. Няма да се съживи чувствената картина от мислите ми, защото рискът е твърде голям. Би ме съсипало веднъж вкусила от блаженството да се откъсна от него. Какво ще се случи ако един ден се разделим? – не бихме могли да останем приятели, зашото никога повече няма да е същото. Ще трябва да прекъснем всякаква връзка, а аз не мога да си го позволя. Не бих си го простила, ако един ден го загубя…От друга страна – аз и сега съм го изгубила. Как ще се преструвам, че нищо не се е случило? Дори не съм сигурна, че той бе се съгласил да продължим по старо му.

Как ми се иска да знаех какво да правя!…Плача тихо, а сълзите се стичат нежно по лицето ми. Колко красиво, бяло и чисто е навън! Непокътнато, като едно ново начало, но ето, че група момчета минава през току-що постланата покривка и оставя следите си…Сега е по-лесно да повярвам, че е реално. Вдигам глава и отново се опитвам да изпразня съзнанието си. Поемам дълбоко въздух, като се надявам това да изтласка мислите ми нанякъде.

Да обичаш = да рискуваш!

Колко нежни са само! Толкова малки и невинни, крехки и беззащитни, загиващи дори при допира ми. Успявал ли си някога да задържиш снежинка в ръката си? – И аз не съм, но всеки път я протягам в опит – някак наивно. Изглежда глупаво отстрани, но кой не го прави?

Загасила съм светлините, изключила съм телевизора и радиото. Запалени са няколко свещи около мен и само леко се чува как жужи пламъкът в камината. Потънала в мекия уют на топлото одеало и пижамите си, тази вечер реших да остана сама. Държа чаша от любимия си домашно приготвен горещ шоколад с допълнително сметана и бисквитки, и стоя до прозореца, притихнала и удивена като малко дете от сипещите се снежинки.

Толкова дребни и бързащи да достигнат побелялата вече земя, виещи се в спирали, спускащи се във вихрушки. Тъкмо когато се забавят и аз се уплаша, че може да спрат, те отново се засилват и прииждат в наситени кълбета, блъскайки се в стъклата.

Действа ми успокоително. Някак разтоварващо, дори опразващо. Имам възможността да изчистя съзнанието си и да подредя мислите си. Толкова много неща се случиха последните дни, че съм повече от объркана. Мечтая да остана тук и така завинаги…

Още утре, обаче, трябва да се изправя пред реалността. Пред жестоката, безмилостна реалност. Все още не мога да го повярвам,… не мога да го проумея… Та нали си обещахме, че ще сме приятели завинаги – до гроб, независимо от всичко. Без значение какви проблеми имахме, колко голямо можеше да е разстоянието – ние трябваше да сме приятели. Обещахме си винаги да разчитаме един на друг. Защо постъпваше така сега?

Що за шега беше това?… Дали наистина не се шегуваше… Може би е номер, може би иска просто да ме пробва, да провери колко държа на него… Харесва ми да си мисля така, но го познавам твърде добре – той не е такъв. Не би го направил. Беше по-сериозен от когато и да е било. При други обстоятелства дори бих се засмяла на строгото му изражение, но не и сега. Сега не ми беше никак смешно… Беше ми тъжно, мъчно, тежеше ми. Убиваше ме.

Продължавам да повтарям думите му в главата си:

„ –    Виж,… аз… обичам те!

–          Да, знам, Ерик. И аз те обичам.

–          Не… не разбираш! Аз те обичам, Лия!

–          Да, знам…

–          Лия, слушай ме! Обичам те… истински. Влюбен съм в теб!…”

Как можа да ми го причини!? Какъв егоист само! Що за приятел!…Защо трябваше да усложнява нещата? Та аз не искам да го загубя! Не искам! Искам да е до мен и да продължавам да разчитам на него, да продължавам да му помагам. Не мога да приема мисълта, че всичко ще свърши. Ще свърши, защото това е единственият начин, по който могат да се развият нещата. И най-отвратителното е, че това решение бе оставено на мен…сега аз ще съм съсипала всичко.

Как си ни представя двамата? Познавам го още от първите си стъпки. Мама ми е разказвала тази история хиляди пъти – как аз – сладката малка кукла, с шоколадовите къдрици, съм се изправила и съм тръгнала към момченцето в края на пясъчника, а то, без да го повикам, се обърнало. Как се вдигнало и се спуснало в момента, в който съм щяла да падна. Било две години по-голямо от мен и успяло да ме задържи дотолкова, че да поеме удата от падането и на двама ни в мекия пясък. От тогава сме били неразделни. Мама и госпожа Смит (неговата майка) не можели да ни отделят, по цял ден сме били заедно и сме вършили всевъзможни щуротии…

Вълшебства от невълшебници

– Вярваш ли във вълшебства? – попита ме невръстното момченце, подпряло се на студената стена.

Беше близо полунощ, енда от мразовитите зимни вечери преди Коледа. Момчето продаваше вестници. Беше облечено със старо палто, твърде голямо за малкото му телце, и износени ботуши. Целите му дрехи бяха раздрани и протрити. Лешниковата му косица бе скрита под скъсана, грозна и мръсна шапка. И въпреки всичко това, то говореше за вълшебства!

– Какво е вълшебство за теб? – попитах.

Вестникарчето въздъхна, затвори малките си очички и на лицето му се изписа усмивка. Заговори така, сякаш изживяваше някаква мечта, сякаш виждаше зад спуснатите си клепачи най-красивата рисунка.

– Вълшебство би било, когато днес се прибера, мама и татко да ме посрещнат и прегърнат. Да седнем на масата и да имаме вечеря – истинска с много храна. Да имаме топъл дом с малка елхичка. Вечерта, когато си лягам, да има някой, който да ме целуне за лека нощ и да ми каже, че ме обича.

Момченцето отвори очите си и ме погледна. Лицето му сега сияеше от усмивката.

– За това мечтая аз. А ти?

Замислих се. До този момент желаех неща, които сега ми изглеждаха смешни, безсмислени. Срамувах се дори да си представя образите на разните дрехи, картини, парфюми…

– Мечтая да мога да сбъдна твоето желание. Какво искаш да ти дам? Нямам много, но бих направила всичко.

Детето се протегна към мен. Наведох се и го прегърнах.

– Не е нужно нищо повече…

Свалих пухената си шапка и я нахлузих на малката му главица.

Светът е пълен с вълшебства навсякъде около нас – малко са вълшебниците, които да ги откриват!