RSS Feed

Не знаем толкова, колкото ни се иска

   Не беше нужно да паля осветлението, за да знам, че тя беше там. Стоеше присвита на пода до леглото…в сенките.  Дишаше съвсем леко, а сърцето й пърхаше като пеперуда.

Доближих се – тя не реагира. Докоснах я…почти…

Тя не плачеше..Сякаш вече нямаше нищо в себе си. Беше съвършено празна – няма чувства, няма мисли, няма болка.

А защо ме гледаше, щом не ме виждаше? Защо ме слушаше, ако не ме чуваше?

Сега духът й го нямаше. Сега нито слушаше, нито гледаше. Очите й бяха стъклени. Кожата порцеланова. Изкуствена. И все пак дишаше, сърцето й все пак пърхаше. Бе останала машината. Човекът, който я управляваше, я бе напуснал…

Внезапно зениците й се разшириха. Почервеняха. Погледът й стана див. Пребледня, сякаш някой изсмука кръвта от вените й. Появиха се тъмни кръгове под очите й. По лицето й се разля отвратителна зловеща усмивка. Той се бе върнал. Машината се изправи. Движенията бяха некоординирани, неадекватни. Последна се вдигна главата. Погледна ме.

– Отново си тук.

– Аз не съм си тръгвал!

– Ха… Докога ще се надяваш? Тя вече се предаде. Ти не можеш да се бориш за нея.

– Не се е предала щом все още ти се налага да напускаш тялото й.

– Ти я задържаш…нали знаеш. По някаква причина тя усеща присъствието ти. Вярва в съществуването ти. Връща се , за да провери дали си тук. Когато осъзнае, че всъщност те няма, решава, че това е противна игра на съзнанието й. Тогава е слаба, тогава е уязвима. Тогава идвам аз!

– Остави я!

– Защо? За да живее в илюзия, в измислица? Не е достатъчно силна, за да продължи напред. Живота й приключи с твоя.

– Но аз съм тук…

– Духом! Тя също ще остане само присъствие скоро.

– Мога да й помогна да го преодолее.

– Ще й помогнеш повече, ако се разкараш. Спри да й напомняш за себе си. Побъркваш я!

– О, а ти и помагаш, обсебвайки я? Като я съсипваш? Тя не те иска! Не те обича! Остави я!

– Ха-ха, – изсмя се зловещо. Мразех това изражение, това превъплъщение на злото, на лудостта. – Да, прав си. Тя обича теб. Теб винаги те е носила в сърцето си…Но мен ме носи в цялото си същество. Иначе нямаше да ме повика, да го пожелае…

– Не вярвам! Било е момент на слабост!

– Не… беше изригване на сила. Беше победа. Триумф.

– Защо изпиваш живота й?

– Напротив – сливам го с моя. Аз й правя услуга, подарък. Дарявам я с мощ…

– Тя вече не съществува!

– И това те измъчва.

– За това ли я използваш? Не я намесвай!

– Ще е твърде лесно. Само го правя по-интригуващо. Иначе ще загубим забавлението. Няма да пропусна играта – тя осмисля живеенето.

Демонът се впи в очите ми. Не бе свалил усмивката си нито за секунда. Това го забавляваше. Изведнъж гръбнакът на машината се изви. Мускулите по оголеното тяло издаваха адската болка. Чух изпукване – счупена кост. След това писък – от удоволствие.

– Тя рано или късно ще се предаде на желанието си. Ще осъзнае, че иска мен. Че злото не е онова, за което всички го мислят – то е блаженство. Онова, за което всеки истински купнее.

– …това няма да е любов.

– Нищо не знаеш за чувствата. Те не са еднакви за всички. Не са нещо универсално..оковани от границите на определенията… Кажи, нима от любовта не се усещаш като на седмото небе от щастие? И нима не е точно тя чувството, което те дарява с неземни болка и страдание?…

Advertisements

About dianapolihronova

Still in a process of discovering my real passion

2 responses »

  1. “Нищо не знаеш за чувствата. Те не са еднакви за всички. Не са нещо универсално..оковани от границите на определенията…” – абсолютно точно казано, чувствата на са еднакви за всеки!

    Reply
  2. напълно съгласна съм :))

    Reply

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: